Читать книгу 📗 "Неизбежно правосъдие - Лескроарт Джон"

— Кой е той?

Те се спогледаха.

— Няма значение.

Жената важно вдигна пръст.

— Обаче има значение. Обадих се на домоуправителя, той ще слезе всеки момент и ще си поговорим за това. През последния месец за шести път заварвам чужда кола на моето място, търпението ми си има граници. Затова ще го изчакаме.

Мелъни възрази:

— Ъ-ъ… не можем. Имаме среща…

Вратата към стълбището се отвори пак, появи се оплешивяващ мъж на около четирийсет, четирийсет и пет години в сив пуловер и омачкан кафяв панталон, с поне десетгодишни обувки на бос крак. Дойде при тях.

— Какво става тук, Маги?

— Франк, някой казал на тези хора, че могат да оставят колата си тук и искам да знам кой, а после искам да направиш нещо по въпроса. _Време е това да престане._

Мелъни се обърна към домоуправителя.

— Вижте какво, Франк. Казаха ни да оставим колата тук, а сега си тръгваме. Обещавам ви, повече няма да се случи. И бързаме. — Обърна се към жената на име Маги. — Съжаляваме за предишните пет пъти, но не сме били ние.

Маги не желаеше да я слуша. Нормалният живот в този град често зависеше от това дали ще намериш къде да си оставиш колата, както и безброй други уж безобидни, но късащи нервите дреболии.

— Няма да плащам такса за паркинга — тросна се тя на Франк. — Не и за този месец.

А Франк като че се взря по-съсредоточено в лицето на Кевин.

— Не ви ли познавам отнякъде?

— Франк, ще направиш ли нещо или не?

Кевин обясни, че може да са се разминавали по коридора. Бил приятел на Уес Фаръл и понякога му гостувал.

Франк го гледаше втренчено, колебаеше се.

— Значи Уес Фаръл — каза през зъби Маги, вече знаеше в кого да се вкопчи.

Франк се опита да я вразуми.

— Маги, какво очакваш от мен, да повикам полиция ли? Защо не оставим хората да си вървят?

— Да, точно това ми мина през ума. Мисля, че трябва да повикаме полиция. Паркирали са колата си незаконно. Без никакво право ми заеха мястото и искам да си платят за това.

— Ще ви _платим_ — увери я Кевин, който вече посягаше за портфейла си. — Колко искате?

Франк разпери ръце.

— Не е необходимо. Моля те, Маги, премести си колата, за да си отидат.

Маги, все още със скръстени ръце, ги изгледа ядно, потропа веднъж-дваж с крак и въздъхна.

— Добре де. — Вмъкна се зад волана, тресна грубо вратата и спусна стъклото на прозореца. — Франк, пак ще си приказваме за това.

Мелъни влезе в своята кола. Франк тръгна с Кевин към външната врата, протегна ръка към бутона.

— Искам да затворя след вас.

Мерцедесът се дръпна метър-два, колкото малкото „Гео“ да се промуши и Мелъни включи двигателя. Кевин изкуцука болезнено към нея.

Щом стигна колата, обърна се към Франк. Изведнъж, докато се навеждаше да влезе, Франк щракна с пръсти и извика:

— Маги, веднага върни колата! Не ги пускай! — Удари по бутона, за да затвори вратата. — Това е Кевин Ший! Спомних си! Кевин Ший!

Мелъни изрече заповедно:

— Влизай!

Кевин се тръшна на седалката, а колата рязко потегли. Мерцедесът още не бе помръднал, но вратата на гаража се спускаше, Франк стоеше на изхода. Мелъни натисна клаксона.

— Май ще трябва… да го прегазя…

— Мел, той ще се дръпне, няма как да стои там.

Тя натисна педала и гумите изсвириха по гладкия бетон. Вратата се бе спуснала до половината. Не пускаше клаксона, докато ускоряваше към Франк, който закри лицето си с ръце.

— _Не мога_ — изсъска Мелъни.

Натисна докрай спирачките. Ръбът на вратата изстърга по покрива на колата. Франк направи крачка и се подпря на предния капак.

— Дръж се — каза Мелъни, пак натисна газта.

Внезапното движение подхвърли Франк върху капака, колата вече беше на алеята отпред. Когато завиха към улицата, Франк се изтърколи върху асфалта.

Мелъни въобще не забави при знака на „Джуниперо Сера“, зави надясно в първата пресечка, после наляво, върна се на Деветнайсето Авеню, където движението не беше толкова натоварено и поне никой не знаеше кои са.

Мелъни караше на север по Деветнайсето Авеню. Слънцето се спускаше зад облаците, яркочервено в задимения въздух.

Досетливостта на Франк още повече ги пренапрегна след снощното бягство. Подминаха в мълчание седем пресечки, преди Кевин да посочи напред.

— Какво е това?

И от двете страни на пътя се издигаха пушеци. Със здрачаването в града започваха нови размирици. Колите отпред забавяха.

— Не знам.

Мелъни отби в дясното платно. През едно кръстовище вече личеше струпаната тълпа. Дали наистина хвърляха разни неща по минаващите коли? Поне така изглеждаше. Някакви хора тичаха и изскачаха пред колите.

— Обръщам — реши Мелъни.

След двайсетина минути оставиха колата в края на „Пейдж“, подминаха ъгъла със „Станиън“, до началото на парка „Голдън Гейт“. Апартаментът на Ан се намираше в четириетажна сграда с формата на подкова, чиято фасада бе обърната към парка. Входът беше в средата, зад малък буренясал двор, с празно фонтанче. Вятърът трупаше хартии край стените.

Мелъни отключи входната врата. Влязоха и затвориха, но тя спря да се увери, че е заключено. После като че загуби опора под краката си. Обърна се към Кевин, притисна се в него, разтресе се. Той я прегърна, постояха така един до друг в последните лъчи на слънцето, падащи почти водоравно през прозорците на похабеното фоайе. Накрая Кевин повдигна брадичката й и я целуна.

— Най-добре да се качваме.

Апартаментът беше на четвъртия етаж в средната част, с изглед към не особено пленителното дворче и нататък, към поляните и вечнозелените дървета на „Голдън Гейт“.

Още с влизането Кевин отиде да спусне щорите на прозорците. Включи две-три слабички лампи, набързо обиколи и разгледа хола. Растения в саксии заемаха всяка плоска повърхност, май бяха милиони. Имаше видеокамера на триножник (Ан се занимаваше главно с кино в университета), малко книги и компактдискове, телевизор и аудиосистема, също телефон, грамадни снимки на цветя и дървета, както и плакати на Мерилин Монро, Джеймс Дийн, Джим Морисън и Хъмфри Богарт. Типична студентска квартира, по-претрупана и, разбира се, по-женствена от жилището на самия Кевин, но не особено различна. Свлече се в първото попаднало му кресло.

— Мелъни?

— Какво има?

Тя стоеше до вратата към кухнята, обърна се. Погледите им се срещнаха и двамата като че се сковаха от осъзнаването на това, в което бяха затънали, което правеха…

Минаха минути. В стаята притъмня след залеза. Кевин се надигна от креслото. Мелъни беше някъде в задната половина на апартамента.

— Какво правиш? — подвикна той.

— Тъй и тъй сме тук, защо да не нахраня рибките и да не полея цветята.

Кевин пак огледа стаята.

— Ще се занимаваш с това седмици наред. Колко саксии има милата ни Ан?

— Не съм ги броила. Но има само три рибки. Искаш ли да ги видиш?

— Да, това би придало нов смисъл на живота ми. Но дали да не се обадим първо на Уес, да проверим как е минало.

— О, ела да се запознаеш с рибките. Уес или се е прибрал, или не е, но нали оставихме бележка, че ще се обадим. Ще чака.

Вярно беше, но Кевин не искаше да чака. Животът му, нейният също зависеха от усилията на Уес. Прекоси хола и спря на вратата към кухнята.

Мелъни хранеше рибките, ръцете й ръсеха от пакетчето над целия аквариум. Бе свалила бялата риза на Уес, сутиенът й висеше на един стол.

Кевин стоеше и гледаше преливането на мускулите под гладката кожа на гърба й. Тя леко се извърна, лицето й не издаваше нищо, после застана срещу него.

— Знам, че можем и веднага да потърсим Уес — каза Мелъни, — но ми хрумна нещо…

Кевин тръгна към нея.

Фаръл се учуди на бележката, но не биваше да ги упреква за предпазливостта. Двамата бяха преживели немалко ужасии през последните трийсет-четирийсет часа и според него имаха пълното право да не постъпват необмислено. Е, все пак Глицки му даде думата си и макар да бяха от двете страни на барикадата — обвинението и защитата — досещаше се, че този човек винаги играеше честно, пък и такава слава му се носеше.