Читать книгу 📗 "Неизбежно правосъдие - Лескроарт Джон"

— Имаш ли нещо против да те попитам защо?

Тя дълго се колебаеше.

— Дейн беше от мъжете, с които е страхотно да си заедно, докато всичко върви гладко, когато има пари и поне наглед дърпа юздите. Напълно зависеше от самочувствието си.

— Схванах.

— Но инвестициите му започнаха да се провалят. Понесе два-три жестоки удара в пазара на ценни книжа, опита да компенсира с недвижимост в града и сбърка. Наближаваше падежът на доста заеми и според мен той се поддаде на паниката. Тоест, вече бе почти на шейсет. Не беше така самоуверен. Внушавах му, че не е чак толкова важно, ще ни остане предостатъчно, за да живеем добре. За мен беше важно как се отнасяше с Илейн, дали ме обичаше, всичко лично. Но за него имаше значение единствено дали той ни осигурява благополучието, все същото мъжко перчене. После се обърка толкова… ами вече не можехме… да се погаждаме и в леглото. Естествено, стана още по-зле.

Тя прекъсна, за да отпие от чашата.

— А след Колумбия?…

— След Колумбия, когато се върнах… не знам какво се промени. Може би това сътресение го събуди. Не беше чак толкова стар. Не искаше да загуби и мен, и Илейн. Не би позволил да се случи. Прибрах се вкъщи от болницата, а хората вече дърдореха, че съм щяла да се кандидатирам за мястото на Тео Хекстрьом в Конгреса и изведнъж се оказа, че имаме към какво да се стремим. Той си възвърна увереността, започна няколко рисковани начинания, сред тях и „Пасифик Муун“.

— И тази дупка снесе три милиона долара?

Тя се засмя.

— Ейбрахам, моля те. Първо, не бяха три милиона. Колкото и да бяха приходите наистина, инвеститорите си ги поделиха. Второ, това беше само стартовата линия за следващия риск на Дейн. Винаги си е бил такъв. Хванеше ли се здраво, можеше всичко да направи. Убеди останалите си съдружници да вложат печалбите от ресторанта за първоначална вноска на пустееща земя южно от „Маркет“, за която Дейн беше чул… е, сега по-голямата част от нея е центърът „Москоун“, многомилионната фукня на Сан Франциско за конгреси и всякакви други сборища. И както потръгна, направиха всичко на всичко три или четири вноски, преди градът да откупи обратно земята от тях. Беше чудесно попадение, каквото небето ти пуска веднъж в живота. После Дейн се оттегли от ресторантския бизнес, изтегли своя дял и го прехвърли в строителството, което и без това си му беше първата любов. Имаше нужда от „Пасифик Муун“, само за да привлече парите на останалите инвеститори, да има с какво да се вкопчи в земята.

Глицки скръсти ръце и се наведе към нея.

— Това няма ли го някъде в общинския архив? Защо още пълзят сплетни?

В гласа й се промъкна примирението.

— Ейб, винаги съм си мислила, че хората така и не разбраха какво направи Дейн. А когато хората не разбират отговора, който им даваш, съчиняват си свой. А и аз съм пред очите на всички. Слуховете не биха оцелели и ден-два, ако си бях останала домакиня, повярвай ми. Но сега винаги ще се намери човек, който да извлече полза, ако разпространява неприятни измислици за мен. — Облегна се на масата и заговори по-тихо. — Ейбрахам, слушай внимателно. Дейн положи немалко усилия да опази книжата си… по-недостъпни за любопитни. Инвеститорите основаха холдингова фирма, която купи земята, после върна печалбите през ресторанта и затова годишният приход изведнъж скочи. Не споменавам имена. Но можеш да ги откриеш, както други вече направиха, стига да знаеш къде да потърсиш. Например, при финансовия надзор.

— Но той защо не е обявил?…

— Защо всички са останали анонимни? Защо тази потайност? — Тя се отпусна на стола. — Защото Дейн вярваше, че информацията означава власт и не е разумно да казваш някому нещо излишно. И предполагаше, вероятно съвсем основателно, че гласоподавателите ще се настроят зле, ако научат, че и аз съм спечелила пари от града с малко предприемчивост. Така си беше. Не сме направили… Дейн не е направил нищо лошо, но в моя бизнес, в политиката, най-важно е да спазваш приличието. — Още не беше спокойна. Протегна му ръка над масата. — Това е. Доволен ли си? Можем ли още да бъдем… ами, каквито сме? Щом си полицай?

— Нямаше нужда да ми разказваш всичко, но ми е по-добре, като го чух.

Ръцете им се срещнаха.

— Не исках да се съмняваш в мен, Ейб.

— Никога.

Вдигна ръката й и я притисна към устните си.

Макар да знаеше, че за нищо на света не би направила това, блазнеше я желанието да тресне истината пред Ейб, пред всички. През целия си живот бе слушала нравоучения от лицемери (не че смяташе и Ейб за такъв) и с огромно удоволствие би избълвала всичко, докрай, поне да им набие в главите какво е нужно понякога, за да стигне човек до успеха, ако е тръгнал от под нулата, като нея.

Винаги искрено се стремеше да прави добро, да помогне на своите хора да си стъпят по-здраво на краката, да превърне страната си в нещо по-съвършено. Никакъв цинизъм — наистина искаше това. И често си казваше, че в кариерата си бе изминала дълъг път, приближил я към осъществяването на амбициите й.

Не заради самолюбието и чувството за превъзходство… или поне не само заради тях. И не допускаше дори мисълта Илейн да изтърпи същото, което тя бе понесла в детството си, още повече в младостта си. Слава Богу, поне досега я бе опазила, освен от Крис Лок. Властта, общественото положение _наистина_ служеха като предпазна стена срещу най-лошото в живота. Стремежът й да закриля се простираше не само върху Илейн — започна издигането си в политиката като представител на обезправените, на смазаните, а по онова време такава позиция бе достатъчна, за да спечели гласове. Залагаше на сигурно.

Но сега беше друго, тя също трябваше да се промени, ако искаше да остане във властта, за да прави добро. Не си позволяваше съмнения, че е отстъпила от принципите си, просто бе принудена да се приспособява, за да ги съхрани. Нали никому не би могла да помогне, ако преди всичко не я изберат? Старото като света оправдание на всеки политик, но беше вярно. Е, мечтата може и да се е поизцапала, но не е изчезнала.

Питаше се какво ли биха направили лицемерите на нейно място? Едно е да се изпъчиш и да твърдиш: „О, щях да предам намерените пари на властите“, а съвсем друго — да прекараш четири дни в онази смрадлива джунгла, да очакваш смъртта и да знаеш, че си докопала половин милион долара в банкноти, които никой не би успял да проследи и засече.

Дори не я измъчваха угризения, че единствена оцеля след катастрофата. Така наречената вина на живия е глупост. Не стана по нейно желание. Кой знае, парите вероятно бяха печалби от търговия с наркотици. Да, принадлежаха на друг, пренесе ги незаконно в Щатите, без да бъдат обложени с данък, но несъмнено й помогнаха да се постарае за своите хора, първо в Палатата на представителите, после и в Сената.

Имаше и друга, по-лична причина да не се притеснява, че задържа парите. За нея бяха рядък подарък от съдбата. Започна живота си като жертва на нищетата, дори нейните добри родители да отричаха гордо, но сляпо това. Бъркаха. Дългогодишните безплодни усилия доказваха грешката им. Борила се бе с тази мъка всеки ден, във всяко положение. По дяволите, _заслужаваше_ случайния късмет, след злощастията, падали се постоянно на семейството й.

Ами добре, накрая й се пъхна в ръцете и тя го прие — без да се оправдава, без да има проблеми със съвестта си. Единствените, които биха се отказали от такава сполука, бяха хората, твърде страхливи, за да поискат нещо повече от живота. Не приличаше на тях. Успя, а междувременно извърши и немалко добри дела.

Никой и нищо не можеше да я убеди в обратното.

49.

— Съжалявам, но сигурно сте набрал погрешно номера.

— Уес?…

Линията прекъсна.

— Какво стана? — попита Мелъни.

Решеше си косата пред тоалетната масичка с огледало в спалнята на Ан — осемдесет и едно, осемдесет и две… Още не й идваше наум да се облече.

— Уес нещо ми се направи на загадъчен. Пак ще му се обадя.

— Недей. Какво ти каза?