Читать книгу 📗 "Песен за великия поход - Есенин Сергей Александрович"
изстиват ви дирите!»
От една беда
раснат три бели.
Пак над Питерград
нов гръм гърмоли.
Никой не разбра
кой, защо гърми.
Трудов мой народ
ставай, не дреми!
Тръгнал е насам
Юденич с войска,
дето няма чет.
Бре, ами сега?
Бият и отпред,
бият и отзад.
Ой, народ ти клет!
Ой ти, Питерград!
Като рече: дъжд!
Дъжд-проливница.
Гизна, та изгни
ранна зимница.
Ни овес, ни ръж —
урожаят лош.
То не бе живот,
а в корема — нож.
Със села казашки
Дон се е накичил.
И вълкът ехиден плаче
с думи кукувичи.
Придумва Корнилов
казаците сбрани:
«Я с картечен шев гостете
всички партизани!
Към червените Деникин
иде като буна.
Проснали се наште пики
от Дон, та до Дунав.»
Вятър син, та леден
силно бий, та гони.
С нас е в боя Ворошилов,
храбрият Будьони.
Стискат ли те — с вик
проглушиш света!
Нам ни дай едно:
не гази ръжта!
Но Деникин щом
дигна свойта рат,
слегна се ръжта,
сякаш би я град.
Белите над нас
люто се глумят,
колят крави те.
Пият и крещят,
мачкат момите,
женорята:
«Тъй се пада на
простака!
Ти, мужик, простак!
Яж ритниците!
Ще си вреш носа
из чифлиците?
И ще бесиш, а?
Ах ти, прост мужик!
Мамицата ти!
Сопа и камшик!»
Ой ти, ой ти, люляк син
угледен сив стобор.
Никому не се живей
в своя роден двор.
Опустяха селски къщи
и градините.
Тлъстото сено изгни
из долините.
И овес, и ръж —
слегнаха навред.
Де ще свреш глава
ти, мужико клет?
Но сега не спят
разтревожени
храбрите мъже
в куртки кожени.
За сиромашта
те и ще умрат,
ала Питерград
няма да дадат!
Там под Лугово
страшен бой кипи.
Питер траурен
цял е в мрак. Не спи.
Още миг... врагът
ще надмогне май.
И — прости, мечта!
И на всичко — край!
Кръв и пот тече.
Разтревожени
водят бой мъже
в куртки кожени.
Труп връз труп лежат —
снопи жънати.
Цвилят с бяс коне,
и се пенят те!
Но от час на час
бием, бием ний.
Вече осем дни.
Вече девет дни.
На десетия
даде гръб врагът,
плю си в пазвата,
юрна се без път!
Нашите крещят:
«Удряй изотзад!»
Ех ти, лют народ!
Ех ти, Питерград!
А край Харков-град,
ой, пшениците
засуха спече ги.
И мужиците
тичат към Москва,
боси им нозе,
тичат и крещят,
цял се свят тресе.
Милост просят те.
За хляб тропат те.
Как да не пораснат
от това злобите?
А в Гуляй-поле,
в степ разкаляна,
сбрали се глави
все запалени.
Дайте да горим!
Дайте да сечем!
А Деникин май
го боли корем!
Ех ти, песен,
песен!
Има ли от тебе цвят
по-чудесен?
Пей под гусла ако щеш,
пей и под хармоничка.
Да ми бяхте дали,
хора,
поничка?
Ех, ябълко,
с цвят накитена.
Бий Корнилова!
Бий Деникина!
Ой вий, макове!
Мили, чакани!
